- Не отивай в гората, не отивай! – казаха те.
- Защо? Защо довечера да не отида в гората? – попита тя.
- Там живее един голям вълк, който яде хора. Не отивай.
Предупреждаваме те.
Въпреки това тя отишла и, разбира се, срещнала вълка.
- Нали ти казахме! – възкликнали те.
- Това е моят живот, а не приказка, тъпанари такива, – отвърнала тя. – Трябва да ида в гората, трябва да срещна вълка, иначе животът ми изобщо няма да започне...
А вълкът бил попаднал в капан...
- Помогни ми! Ауууу, ауууу, ауууу! И ще те възнаградя.
- Откъде да знам, че няма да ме изядеш? – нейната работа била да задава въпроси.
- Грешен въпрос – казал вълкът. – Просто ще трябва да ми се
довериш.
- Добре, ще рискувам – ето! – и отворила капана, и превързала
лапата му с билки. А после, понеже била чела много неверни приказки, извикала:
- Хайде, давай, изяж ме и да свършваме с това.
Но не се случило така. Вълкът поставил лапа на ръката й:
- Аз съм вълк от друго време и място - и откъснал мигла от окото си.
- Използвай я и вече ще знаеш кое е добро и кое не толкова –
просто погледни през моите очи, за да виждаш ясно.
За това, че ми позволи да живея, аз ти предлагам да живееш,
както никога досега...

И тя видяла истински добрите, и отишла при тях...
и видяла смелите, и отишла при тях,
познала верните, и отишла при тях,
видяла объркването под гнева, и побързала да го утеши,
видяла обич в очите на плахите, и протегнала ръце към тях,
видяла страдание в срамежливите, и потърсила смеха им,
видяла нужда в човека без думи, и говорила вместо него.
Тя видяла всички неща със своята вълча мигла...

Върви в гората, върви. Ако не отидеш в гората, никога няма да се случи нищо и животът ти изобщо няма да започне.


"Бягащата с вълци”,
Клариса Пинкола Естес